Илюзия и малко уиски...

Стоя , гледам ... и ми отнема време да разпозная себе си в жената в огледалото.

    Това аз ли съм?

 Виждам само едни тъжни очи...

      Очи, които отчаяно търсят някого..

Затварям ги и той вече е до мен..

         Прегръща ме..

         Държи ръката ми..

         До мен е..

         Обича ме....   

   Отварям ги.

 Отново го няма.. Все още усещам присъствието му , натежало във въздуха. Ароматът му все още е по кожата ми..  Несъзнателно протягам ръка , за да потърся неговата.. Движение , което вече е инстинкт. Намирам единствено чашата си. Отпивам бавно от уискито и вече отново мога да усетя топлината от прегръдката.. Образът в огледалото се размива все повече.. Вече не се и опитвам да разгадая коя е тази непозната в отражението.. Просто доливам чашата и , а тя отпива....безмълвно и без да ме погледне.

"Принадлежа му..."

Любовта ми е моето спасение и моята присъда. Не виждам , не чувам, покрай него съм само усещане. Аз съм любов и омраза, болка и страдание. Опитвам се да се откажа , но вече не мога... Мина времето ,когато това беше възможно..

Той се крие във всяка моя сълза, но и всяка усмивка му принадлежи. Аз му принадлежа.. и то толкова цялостно, че ме е страх. Страх ме е , че когато си отиде , а той ще го направи, ще вземе и душата и сърцето ми със себе си...

"Две думи"

“Понякога ще имаш нужда от много предвидими неща. Ще искаш да има някого , който да те кара да се събудиш и само при мисълта за него на лицето ти да грейне усмивка. Ще искаш , когато се страхуваш да изтичаш в неговите обятия и на мястото на страха да се появи сигурност, спокойствие и топлина . Ще искаш той да те обича да има нужда от теб поне наполовина колкото теб, защото ти знаеш колко необятна е любовта ти. Ще страдаш.. Да накрая ще страдаш , но какво ли не би дала , за да изпиташ тази болка. Нали? Те няма да те разберат , а и как биха могли? Те знаят ли какво чувстваш? Знаят ли на какво си готова само за миг любов. Любов , от онази истинската , възпламеняващата .. Тази , която те кара да изтръпваш , заради която умираш всеки ден по-малко , защото знаеш , че никога няма да е твоя. Дори да знаеш , че тази любов ще е твоята врата към Ада , ти и за миг не би се поколебала да я отвориш. А замисли ли се какво ще стане , когато го направиш? Нищо!!!

Защото каквото и да правиш , колкото и да обичаш, ти явно никога няма да бъдеш обичана...

Замисли ли се някога защо? Може би вината е у теб ? Може би , не ? Това не те интересува , нали? Защото ти искаше нещо много просто, което обаче той няма да ти даде. Той няма да те обича, няма да е до теб, няма да е там , за да те прегърне , когато имаш нужда.. Все още помниш думите му, нали ? Начинът , по който изрече това проклето „просто приятели“, лицето му , погледът му . Всичко се е запечатало толкова надълбоко в ума ти , че с всяка мисъл усещаш тежестта и болката от тези две думи... Само две думи, които обаче с всеки ден ще те карат да умираш бавно . Бавно , но в очакване. Ще чакаш да чуеш отново две думи , пак само и единствено две думи ,които отново ще преобърнат живота ти... Въпросът е ще ги дочакаш ли? Останаха ли ти още сили да изчакаш дори само едно единствено „Обичам те!„ “

                                                                                        П.Д.